Световен ден на Алцхаймер

„Здравей, дядо“, казах аз, когато влязох в стерилната, но странно утешителна стая за медицински сестри. Там седеше той, мъжът, който винаги е бил извисяваща се фигура в живота ми, когото с гордост наричах дядо и прадядо на моя едногодишен син. Изглеждаше нежен и спокоен, кацнал на ръба на болничното легло. Колет, доведената ми баба, се беше погрижила той да изглежда по най-добрия начин, но погледът му изглеждаше далечен, изгубен в свят извън нашия обсег. Със сина си, аз се приближих предпазливо, несигурен как ще се развие това взаимодействие.

Докато минутите тиктакаха, се озовах седнал до дядо, участвайки в едностранчив разговор за стаята му и черно-белия уестърн филм, който вървеше по телевизията. Въпреки че отговорите му бяха оскъдни, изпитах чувство на комфорт в присъствието му. След този първоначален поздрав изоставих официалните титли и се обърнах към него с името му. Той вече не ме разпознаваше като своя внучка или майка ми като своя дъщеря. Болестта на Алцхаймер, в късния си стадий, жестоко го беше лишила от тези връзки. Въпреки това, всичко, за което копнеех, беше да прекарвам време с него, да бъда такава, каквато той ме възприемаше.

Без да знам, това посещение отбеляза последния път, когато видях дядо преди хосписа. Четири месеца по-късно трагично падане доведе до счупени кости и той никога не се върна при нас. Центърът за хоспис осигури комфорт не само на дядо, но и на Колет, майка ми и нейните братя и сестри през тези последни дни. Докато той излизаше от този живот, не можех да не почувствам, че той вече постепенно се е отдалечил от нашето царство през последните няколко години.

Дядо беше извисяваща се фигура в Колорадо, уважаван бивш държавен представител, престижен адвокат и председател на множество институции. В младостта ми той се очертаваше, докато аз все още се опитвах да се ориентирам в младостта си без много стремеж към статус или уважение. Срещите ни бяха редки, но когато имах възможност да бъда около него, исках да се възползвам от възможността да опозная дядо по-добре.

На фона на прогресията на Алцхаймер нещо се промени в дядо. Човекът, известен с брилянтния си ум, започна да разкрива една страна, която беше пазил - топлината на сърцето си. Ежеседмичните посещения на майка ми насърчиха нежни, любящи и смислени разговори, дори когато проницателността му намаля и в крайна сметка той стана невербален. Връзката му с Колет остана непрекъсната, очевидно от уверенията, които поиска от нея по време на последното ми посещение в заведението за медицински сестри.

Изминаха месеци, откакто дядо си отиде, и се откривам, че размишлявам върху тревожен въпрос: как можем да постигнем забележителни подвизи като изпращането на хора на Луната и въпреки това все още се сблъскваме с мъките на болести като Алцхаймер? Защо толкова брилянтен ум трябваше да напусне този свят поради дегенеративно неврологично заболяване? Въпреки че ново лекарство предлага надежда за ранна поява на Алцхаймер, липсата на лек оставя хора като дядо да изтърпят постепенната загуба на себе си и света си.

На този Световен ден на Алцхаймер ви призовавам да преминете отвъд простото осъзнаване и да обмислите значението на един свят без тази сърцераздирателна болест. Били ли сте свидетел на бавното изтриване на спомените, личността и същността на любим човек поради болестта на Алцхаймер? Представете си свят, в който семействата са пощадени от агонията да гледат как любимите им хора изчезват. Представете си общество, в което брилянтни умове като този на дядо могат да продължат да споделят своята мъдрост и опит, необвързани от ограниченията на невродегенеративните разстройства.

Помислете за дълбокото въздействие на запазването на същността на нашите любими взаимоотношения – изживяването на радостта от тяхното присъствие, необременени от сянката на Алцхаймер. Нека този месец бъдем агенти на промяната, подкрепяйки изследванията, застъпвайки се за увеличаване на финансирането и повишавайки осведомеността относно последствията от болестта на Алцхаймер върху семействата и хората.

Заедно можем да работим за бъдеще, в което болестта на Алцхаймер остава в историята, а спомените на нашите близки остават живи, а умовете им винаги светли. Заедно можем да донесем надежда и напредък, като в крайна сметка трансформираме живота на милиони за поколения напред. Нека си представим свят, в който спомените издържат, а Алцхаймер се превръща в далечен, победен враг, осигуряващ наследство от любов и разбиране.